18 юни„В България никой не обича успелите хора „

В неделя Петър Стойчев завърши на 3-о място на 10 км в Сетубал (Порт) и се класира за четвъртата си олимпиада. Световният шампион на 25 км от Шанхай 2011 бе знаменосец на България на игрите в Пекин. „7 дни спорт“ потърси 35-годишния Стойчев, който говори за спорта, тренировките и живота си извън водата.

- Г-н Стойчев, честита квота! Трудно ли беше да я вземете?

• Разбира се. В много от случаите се получава така, че квалификацията е по-трудна от самата олимпиада. Желанието на много плувци да участват в тази олимпиада ги беше мотивирало да тренират много сериозно и да покажат много високи резултати. Аз лично нямах право на грешка, нямах право да не се класирам. Бях заложил всичко на тази олимпиада. Искам да участвам на четвърта олимпиада и затова моята тактика беше такава – да бъда в началото на групата и да имам възможност да реагирам при атака от някой състезател С тази тактика си осигурих постоянно присъствие в челната тройка и запазих позицията си.

- Тренирате в чужбина. Колко време продължават тренировките?

• Вече близо две години се готвя в чужбина. Тренировките са сутрин от 7 до 9.30 часа и следобед от 15 до 19.

- Каква е целта ви в Лондон?

• Никакви цели не си поставям. Щастлив съм, че това е моя четвърта олимпиада, че ще бъда там. Искам да направя едно прилично състезание, може би едно от последните сериозни състезания в моята кариера.

- Първата ви олимпиада бе в Сидни. Какво помните от нея?

• Беше наистина уникална за мен. Имах възможност да присъствам още преди откриването и бях там до края. Успях да видя много. Беше различно, интересно. Всичко беше много по-спокойно. Все пак това беше преди 2001 година, когато нещата се промениха. Имам само добри и положителни спомени от Сидни.

- Как се променихте за тези 12 години? Промени ли се животът ви?

• Животът ми основно се съсредоточи върху плуването, защото преди 2000 година бях студент. Завърших през 1998-а и тогава не съм си представял, че след година и нещо ще имам възможност да участвам на олимпийски игри. След олимпиадата в Сидни си дадох сметка, че е необходимо да хвърля всички сили в плуването. Започнах по-сериозна концентрация върху маратонските дисциплини. За щастие те бяха приети в програмата на олимпийските игри и след като преминахме през една успешна олимпиада, си дадох сметка, че трябва отново да бъда между класиралите се състезатели. Животът ми се промени в такава степен, че аз зависех изцяло от спортния календар не можех и все още не мога да разполагам с лично време. Нещата се промениха до такава степен, че мога да кажа, че съм станал професионалист.

- А семейството и децата как променят един човек?

• Благодаря на жена ми, която ме подкрепя и се грижи за мен и децата. Децата ми не са променили нищо, защото са много малки и няма какво да променят.

- Вие сте лицето на плуването. Както беше гребането с Румяна Нейкова, както е гимнастиката с Данчо Йовчев… Защо се получава така, че има един човек, който носи спорта на гръб?

• В България са много деликатни нещата. Първо – малко са хората, които разбират и знаят нещата в детайли. Говоря не за плуването, а за целия спорт. Другото, което е основен проблем – в България никой не обича успелите хора. Когато си по-различен и успял, ти си трън в очите на хората, защото масата не обича по-различните. От там тръгват напрежение, спънки. Има хиляди примери в българската спортна история. Хората, които преодоляват всички тези негативизми, успяват. Вие виждате, че голяма част от спортистите на България, които показват резултати в световен мащаб, живеят и тренират в чужбина. Така беше с Данчо, с Евгения Раданова, основните волейболисти също живеят в чужбина. Това трябва да даде отговор на някои неща. Не съм човекът, който трябва да коментира, но това забравяне и концентриране върху най-слабия спорт в България – футболът, пречи на всички останали, които са лицето на страната ни. В последните години на всеки голям шампионат по футбол други плувци ме бъзикат къде е нашият отбор. А в България всичко се върти около футбола което спъва развитието на останалите. Всички гледат към футбола, а другите спортове, които представят България, са в периферията. Мисля, че българският футбол в никаква степен не заслужава вниманието, което има. От там не се обръща внимание на другите, което да ги мотивира да вървят напред. Сигурен съм, че има талантливи момичета и момчета, които могат да направят нещо, ако им бъде подадена ръка.

- Има ли разлика между младите и спортистите от вашето поколение. Разлика в мисленето?

• Бих се причислил към спортистите от предишния строй, защото аз все пак бях състезател, когато стана преходът. Ние навремето тренирахме и спортувахме с идеята, че ще можем да отидем някой ден на лагер в София, защото аз съм от Смолян – малък град. Че ще срещнем други спортисти. Че ако всичко тече нормално, ще можем да излезем в чужбина на състезание, че ще имаме възможност да видим нещо по-ново и по-различно. Това бяха водещите неща. Че ще ти дадат фланелка, на която пише „България“. Това бяха нещата, които ни мотивираха. Такава беше ценностната система. Сега всичко се промени. Децата имат други желания, които обаче не се покриват с резултатите. Така се получава разминаване и това води до слабите резултати или по-скоро никакви резултати. Това е напълно нормално – не трябва никого да упрекваме. Животът се променя. Ние едно време не сме имали телефони и компютри, а сега децата имат съвсем различни неща.

- Казахте, че Лондон ще е едно от последните ви значими състезания. Докога ще продължите с плуването?

• Лондон ще даде отговорът на този въпрос. Самото състезание. Така или иначе вече съм разредил състезанията. Не участвах на никакви стартове. Двете основни цели тази година са квалификацията и олимпиадата. Класирах се, сега остава втората крачка.

- Имало ли е момент, в който сте искал да спрете със спорта?

• Тренировките в плувния маратон по принцип са монотонни и неприятни. Разбира се, тренировките във всеки един спорт са тежки, но това да си сам във водата е доста неприятно и трудно за преодоляване. На моменти ми е писвало от водата и не съм имал желание да влизам в басейна, но много повече са ме мъчили и затруднявали трудностите, свързани с уреждане на участие в някое състезание, с издаване на визи за някои държави. Финансовите затруднения в самото начало, когато трябваше да обикалям света. Езиковата бариера, която имах тогава. Това са били трудностите, които съм срещал, и нещата, които евентуално е можело да ме накарат да прекъсна. След като си прокарах пътеки навсякъде и успях да видя как се случват нещата, вече бях по-мотивиран, получих подкрепа от някои български бизнесмени и компании и постепенно нещата тръгнаха добре.

- Казахте, че на моменти ви е писнало от водата. Скоро Майкъл Фелпс каза, че не иска да вижда вода и дори не влиза в морето, когато е на почивка.

• Да, аз също не влизам във водата. Тази година ще направя 30 години в плуването. От 6-годишна възраст се занимавам с плуване. Времето, което съм прекарал във водата, наистина е много и на моменти почва да ми омръзва. Като отида на море наистина нямам желание да вляза във водата единични са случаите, когато влизам.

- Къде се виждате след олимпиадата и въобще след плуването? Като треньор или като нещо друго?

• Моето желание от доста години насам е да бъда по един или друг начин полезен на обществото. Преценил съм, че като начало бих искал да опитам в България. Ако там срещна неразбиране или моите виждания за правилното не се препокриват с масовите, мога да се преместя някъде по света. Това няма да бъде проблем за мен. Но моето желание е да бъда по един или друг начин полезен на обществото. Да направя така, че плуването като социален спорт да бъде по-достъпен за децата. Оттам нашите деца да изглеждат по съвсем различен начин и в тийнейджърските си години. Оттам да се опитам да възпитавам нова спортна култура в хората – в тези, които искат да отделят внимание за себе си. Но ако това няма как да се случи, ако басейните намаляват все повече, няма как да стане и ще търся друг начин да оправям живота си занапред.

Емил Николаев